В навечерието на Илинден, празника на старозаветния свети Пророк Илия, сияние озари върха Илинденя над ивайловградското село Хухла. Местните старици разправят, че неведнъж преди години Божи наместник - тайнствена светлина, се издигала над върха, спускала се над селото или пък по Арда се понасяла към Гърция.
Но сега причината за сиянието е празник - вече традиционните “Мистерии на
Хухла", които събират тук за два дни хора на изкуствата, науката, изявени личности от различни области на живота и потомци на местните родове, разпилени из България и по света.Тази година празниците и съборът-родова среща за първи път са по Илинден. Посветени са на 95-годишнината от завръщането на малоазийските българи.
Голямо табло в центъра на селото с гениалогията на 42-та местни рода привлича като магнит вниманието на всички. С черни карета са оградени имената на избитите при геноцида през 1913 г. 41 хухленски мъже и една жена. Голям постер на две стени в селския хоремаг, дело на художника Владимир Чукич, предава в снимки и прецизно подбрани текстове духа и историята на това място с 32 столетия история. Поне толкова. Селото, върхът над него и околностите са предизвикателство за историци и археолози.
Освен хухленци и потомците им тук бяха историци от България и Гърция - Стоян Райчевски, тракологът проф. Диамандис Триандафилос, археологът медиавист от Националния исторически музей Ивайло Кънев, етнографът проф. Георг Краев, скандалният проф. Тодор Балкански, писатели, поети, издатели - Бойко Ламбовски, доц. Владимир Янев, Петър Василев, Петър Манолов, Деян Енев, Константин Константинов, Иво Георгиев, Румяна Райкова, Керка Хубенова, музиканти - Валя Балканска и гайдарят Петър Янев, камерен квартет “Перперикон" и джазмените от Васил Пармаков бенд. Сред гостите имаше гърци, руснаци и арменци.
Мистериите започнаха в древното светилище с водопад на брега на Арда. Долчинката вдясно от пътя покрай Арда на пръв поглед не изглежда нищо особено. Но след 15-20 крачки навътре попадаме на своеобразна зала с близо 3-4-метрови скални стени, обрасли в бръшлян, папрати и мъх. В дъното й като олтар е уникален водопад. Водата сълзи по конусовидно образувание от отлагания, обрасло във водно растение, с дребни листенца, които се застъпват като люспи. Стича се в малко езерце, от което започва капризно ручейче между камъни и папрат. Като колони в тази своеобразна природна зала са стройните стволове на чинарите, а високо горе сияят изумрудени листата им и между тях просветва синьото на небето. Толкова красота и мистика на едно място даже в Холивуд не биха могли да нагласят.
Древните, които са имали изострен усет, не са го пропуснали. Че преди векове е било светилище, говори каменният “баба" - схематично издялана фигура на войн-закрилник. Преди време беше намерена грубо издялана змийска глава, но някой я прибра.
Местните са категорични, че тук водата не пресъхва и в най-голямата суша. Разправят, че долината е свързана с тунели с върха Илинденя, източникът на поточето - също.
Организаторът на “Мистериите" Иван Бунков разказа на гостите, че геофизици от БАН идвали да мерят геомагнитното поле на върха, но не успели - уредите им направо пощурели и засекли - полето се оказало по-силно от възможностите им. Мерили и в светилището. Според тях, някога това е било пещера, чийто свод се е срутил.
Бароковата музика в изпълнение на камерния квартет “Перперикон" направи атмосферата още по-мистична. Почти нереална беше гледката на музикантите пред водопада и езерцето.
Историкът Стоян Райчевски с няколко думи разказа за най-новите хипотези, че още през 5-6 век българи са проникнали дотук през Беломорието откъм Солунско и че е възможно каменният “баба" да е останал именно от тях. Подобни се намират често в Североизточна България, където е първата българска държава на Дунав, и в степите на Поволжието. Проф. Триандафилос с интерес разгледа древната фигура, полегнала сред папратите на брега на ручея. Допреди минута върху нея беше поседнал проф. Георг Краев, без да подозира, че това не е просто камък.
Археологът Ивайло Кънев разказа накратко за проучванията си на Хухленското кале и че при разкопките тази година вече е намерил ново доказателство за българско присъствие - типична апликация и накрайник за колан. Припомни, че там още преди няколко години при теренно обхождане и сондажни разкопки археологът Бони Петрунова попадна на български коланни апликации и шамански звънчета.
Предполага се, че това е византийската крепост Родестюик, в която според кръстоносеца Жофроа дьо Вилардуен се е скрил с войните си цар Калоян, когато му устроили клопка.
Кънев разказа за откритите от него при разкопките в предишни години доказателства за българско присъствие там.
После дойде ред на грамадите от камъни в местността Малкия чакъл. Историците продължават да си блъскат главите как да обяснят произхода им. Разположени са из гората по десния бряг на Арда. Иван Бунков цитира старогръцкия историк Херодот, че когато персийският цар Дарий победил одрисите, в чест на победата наредил всеки от войниците му да донесе камък и да ги натрупат на грамади на брега на река Артескос. Възможно е грамадите да са онези, за които пише Херодот. Според геолози, по-скоро става въпрос за руднични отвали от златоносни мини от време далеч преди персиеца. А хората на Дарий после може и да са ги пренаредили. Такова е становището на археолога Георги Кулов. Други археолози са склонни да ги припишат на Калоян - че наредил да ги натрупат за защита от латините.
Възможно е също да са складирани камъни за строеж, които са били откарвани надолу по реката към Адрианопол с лодки по някога плавателната в тази си част Арда.
Камъните са толкова много, че при строителството на язовира вземали от тях, за да настелят пътя оттук до язовирната стена и до Славеево и едва преполовили височината на само една от грамадите. А те са 6-7.
Препъвайки се из морените, хората оживено обсъждаха собствени хипотези за произхода им.
Шведска маса по хухленски с двайсетина вида баници на местните баби, смигдал и кани с ледена бърканица очакваше в селото уморените след преживяното гости. После разгледаха трите изложби в читалищната зала - на фосили и минерали, етнографска и на карикатури. Хората се поклониха пред паметта на избитите хухленци, положиха цветя пред паметника им.
И поеха към Илинденя. Горе вече беше готова сцената пред малък амфитеатър от изградени от камък редове по склона под параклиса. Някои се настаниха там. Други предпочетоха поставените над редовете маси. Там взеха да се редят трапези, около които насядаха цели родове с гостите си. Имаше и скара, където освен кебапчета можеше да се купи бира и безалкохолни.
Когато последните лъчи на слънцето угаснаха в искри върху купола на параклиса, на сцената се качиха музикантите от “Перперикон", ръководени от Александър Колев /който е с хухленски корен/.
Иван Бунков откри с няколко думи концерта. Квартетът започна много подходящо с част от „Българска сюита" на Панчо Владигеров и продължи с популярни части от класически произведения на композитори от 20 век и мелодичен джаз в изключително елегантна и свежа интерпретация.
След тях дойде времето на поезията. Бойко Ламбовски и доц. Владимир Янев представиха своите колеги. Хухла е селището с най-много писатели, поети и учени на квадратен метър, къде на шега, къде на истина отбеляза литературоведът и даде думата на един от тях - поета Петър Василев. В литературното четене участваха Деян Енев, Костадин Костадинов, Петър Манолов, Йордан Ганчевски, Иван Бунков, Иво Георгиев, Румяна Райкова, Керка Хубенова. Нямаше как да дойде, но беше духом тук, големият син на Хухла, поетът Ивайло Балабанов, в признанието и възхищението на колегите му и слушателите. Публика, която така съсредоточено да слуша поезия и толкова многобройна, няма и на „Аполония", заяви накрая развълнуван Иван Бунков.
И беше прав. По пътя продължаваха да идват шумни компании. Младежи се смееха, деца се гонеха, попийнали мъже се провикваха. Като викингски божества се изнизаха десетина рокери на гърмящите си мотоциклети. Но нищо не можа да отклони вниманието на слушателите.
И както си беше тиха и мирна, публиката избухна в аплодисменти, когато Валя Балканска се появи с гайдаря Петър Янев. Тя завладя сцената и сърцата на хората с царствена лекота. Може да се каже, че това беше върхът на мистериите. Изви се хоро, което набъбваше с всяка секунда. Всмукваше като смерч нови и нови хора, забавяше движението си колкото да ги поеме - един дъх време - и отново тръгваше. Като змей, който се храни от мистичните звуци на гайдата, от космическия глас на певицата, от странната енергия на това място.
След Валя беше наложителна по-дълга пауза преди да дойде ред на „Васил Пармаков бенд". Сякаш светът беше свършил и сега започваше отново.
Оказа се, че и сред джазмените има „хухленски агент" - Митко Карамфилов - на контрабаса. Опита се да каже няколко въвеждащи думи, но после махна с ръка с многозначителна усмивка и се зае с това, в което определено много го бива - да свири заедно с колегите си. Трябва да подчертаем, че в бенда има и кърджалийско присъствие. Много съществено - саксофонистът Атанас Хаджиев. Чували сме го в дует с незабравимия Атанас Станев - Коко, включително и в едно от изданията на „Мистериите на Хухла". А също и в състава на формация Студио „Нов живот". Сега е в Брас асоциация на Ангел Заберски - видяхме го в „Мюзик айдъл" по бТВ.
В късния час джазът свали настроението от патетичните висини, където го отпратиха поезията и Валя Балканска. Добродушно - иронично пощипна балканските ни комплекси и даде воля на философските и епикурейски нагласи. Които не успяха да се справят с прехода, или им беше време за спане, си тръгнаха. Другите си взеха още по бира и с удоволствие се оставиха на пулсиращия ритъм.
Когато джазмените свършиха някъде в малките часове и прожекторите угаснаха, дойде ред на самодейните „джем сейшъни" под юлското небе, натежало от най-ярките звезди, които може човек да си представи. Най-младите по дух посрещнаха изгрева с китари и песни на върха.
Няколко часа по-късно, в неделя сутринта, хухленки изпълниха древния обичай за Илинден - с цветя и песни се изкачиха до параклиса. Положиха китките и запалиха свещички около пресъхналото аязмо - както са правили пра-пра-пра-бабите им, когато изворът е бил жив.
Баба Кера единствена запя песента за Добра, като едно време. Тогава пеехме две по две и отпявахме, а сега само аз останах, казва с тъга старицата. И си припомня - нареждахме 4 реда китки наоколо и върху всяка слагахме камъче, за да закрепим на него свещ. Докато горяха, пеехме. После тръгвахме пак надолу и пеехме "Раденце бяла, хубава". Отивахме на николовския бунар в селото, който е с чиста и студена вода. Напълвахме едно ведро, пийвахме и след това играехме и го разклащахме, така че да се разплиска и да намокри всички, та да завали дъжд.
Старицата си спомня, че преди да поемат към върха, момите и жените отивали на празничната служба в църквата. Именяците раздавали осветени колаци и курбан и всички се веселели.
Само жените отивали до пресъхналото аязмо да се помолят на св. Илия за дъжд и да пази от мълнии и градушки. Нито баба Кера е виждала вода в кладенеца, нито майка й, която починала на 96 години. Но преданието е, че е пресъхнал заради егоизма и нетърпението на хората. Баба Кера захваща широко разпространената легенда как всяка година на празника на свети Илия до аязмото идвал елен да бъде принесен в курбан. Хората го изчаквали да обиколи параклиса и да си почине. Но веднъж еленът ли закъснял, хората ли избързали, но не го изчакали. Повече не дошъл. А водата постепенно изчезнала.
Когато започнала да намалява, хвърлили просо в нея и тръгнали да търсят къде ще излезе. Появило се в извор в местността Кукулътъ, сега в язовира. Това разказа баба Кера.
След това отците Димо и Здравослав отслужиха литургия пред възстановения параклис, благословиха хората със светена вода и осветиха курбан. И отново имаше песни, хора, разказваха се легенди, стари колкото Хухла.
В почти всяка къща в селцето се чуваше глъчка през изминалите два дни. Там, между приятели и близки, хората на изкуството и науката продължаваха разговорите, свиреха и пееха, обменяха идеи и мисли, обсъждаха, спореха.
В неделния следобед една подир друга колите с номера от Кърджали, Хасково, Бургас, София, Пловдив, Гърция и Испания поемаха по пътя. Имаше сбогувания, сълзи. И увереност, че отново ще се върнат всички тези хора. Че ще дойдат и нови.
На крайчеца на България. Или в самото й начало. Там, където под изрусели от лятното слънце треви, търпеливо чакат неразгаданите тайни на времето.
Елитни музиканти свирят барок, джаз и рядко звучащия напоследък автентичен фолклор. Поети четат стихове, историци и етнографи обсъждат хипотези.
В селце, което почти никой не е чувал и почти всички успяват да объркат непривичното му име Хухла. Във време, когато културата и духът агонизират. Когато такова събитие рядко се случва даже в големите градове.
„Мистериите" ги няма в календара на проявите на Министерството на културата. Така, както в бюджета им няма и стотинка от държавата.
